Периодично се заговаря в родната блогсфера за професионализма в ИТ и това как е свързан с проблемите на бранша. Аз нямам техническо образование, някак се разминах с него и ако имам техническа и научна обща култура, тя е от средата ми, не от училища. Но макар да съм всъщност хуманитарист, проблемите на ИТ-бранша са ми много близки. Често казвам, че на мен интересът към компютрите е обусловен от свободния софтуер. Вярно е, макар може би все пак да имам и други стимули — просто този е най-силен и е определящ. Свободата в ИТ, разбирана не само като софтуер, а общо като култура е това, което професионално хуманитарно ме свързва с информационните технологии.

Впечатлих се за пореден път, че някои хора обвиняват за проблемите в ИТ-сектора хората, които са “пришълци” от други професионални области. Често напоследък иронично им казват “поети с китара”. Не на мен — аз се изживявам като професионалист в ИТ. Най-малкото защото доста години наред вече изхранвам семейството си изцяло с такава работа. Но това не е важно.

Това, което исках да кажа е, че изтръпвам като чуя израза “ИТ-специалист”. Наскоро казаха така по адрес на блогър, автор на разкази и лекар по образование. Не зная за него, но аз бих се засегнал от такова определение. Не съм “специалист”, “експерт” или подобно. Може етимологично “специалист” и “професионалист” да са близки, но на мен ми викаха “експерт” само в кратката ми кариера в НАП. Там имаше “младши експерти”, “старши експерти” и “главни експерти”. Младшите бяха тези без висше образование. Аз бях “старши” от първия ден, защото съм висшист. Това беше критерият.

Аз съм ИТ-ентусиаст. То е много по-ценно за мен от някаква експертност или професионализъм. Ентусиазмът е важният. Само ентусиазмът си заслужава. За всяко техническо решение ще се доверя на някой от истинските специалисти около мен. Не че съм технически неумел или неук, а поставям проектирането преди изработката. За мен даже проектирането, “вмечтаването” дори, е част от изработката. Колкото и важни да са обучените технически кадри в ИТ-бранша, все пак трябва да има ентусиасти. Не да се бъркат едни други, не да си пречат. Но трябват и ентусиасти, особено с този батак у нас ентусиазъм трябва много, страшно много. За да можем да заразяваме с него и техничарите наоколо.

Тъй че да си кажа за мен — не се правя на “ИТ-специалист”, за мен по-важно е да се събуждам с нови и нови идеи за проекти и да ми е приятно и ненатоварващо да ги обмислям. Аз съм ентусиаст.

Така се чувствам и полезен. Освен умения трябват и вдъхновения ;)

OpenMoko пуснаха за продажба мобилното устройство Neo FreeRunner. Това е смартфонът, който наследи прототипния модел Neo 1973. На практика FreeRunner е първият изцяло свободен проект за смартфон. Всичкият софтуер в него е под свободен лиценз, дори и дизайнът на корпуса е под CC-BY-SA.

Разбира се, операционната система е GNU/Linux. Един от основните хора в екипа на ОпънМоко е Харалд Велте, основен разработчик на мрежовия пакетен филтър на ядрото Linux. Друг от хората е човекът зад проекта Enlightenment, Карстен Хайцлер (известен като rasterman). Всъщност OpenMoko вече не е точно “екип” от хора, а повече или по-малко формална комерсиална фирма и участват много повече н аброй разработчици. Нужна стъпка, когато става дума за производство на стока, към която има интерес в различни страни по целия свят.

FreeRunner е първият продукт на OpenMoko, преднацначен за крайния потребител. И съответно готов за ежедневна употреба. Neo 1973 беше по-скоро хакерско устройство и за всяка иначе нормална функционалност трябваше да се препрограмира, дебъгва и изпитва. Крайният продукт се очакваше още в края на миналата година, но трудности с хардуера забавиха довършването му.

Междувременно се случиха много неща в света на мобилните устройства. Проектът Qtopia Greenphone на Trolltech беше закрит и ресурсите му бяха прехвърлени на OpenMoko. Nokia продължаваше инвзията си в посока на свободните мобилни устройства и вече поддържа линия смартфони с Linux-ядро. Освен това купиха Symbian, обещаха че ще отворят кода й и с това още повече закрепиха и без това тежкия си крак на тези позиции. Android-ът на Google пък явно беше добра стъпка, но малко преварително оповестена. Трудно е на гиганта да удържа консорциум от толкова много фирми в такъв динамичен и конкурентен бранш, а и малкото “промъкващи се” в мрежата презентации на хардуерни прототипи не помагат за по-добрия имидж на Android.

Песимистичните казвания по адрес на забавянето на смартфоните Neo на OpenMoko, че ако продължават така, наскоро обявеният Android ще ги изпревари не се оправдаха. Днес вече човек може да си закупи готовата версия FreeRunner за около 300 евро (пример). Засега от OpenMoko са в усилен процес на търсене на нови дистрибутори за запълване на разпространителската мрежа. Дилъри засега има във Франция, Германия, Великобритания и Индия. Явно нарочно все още не е включена възможността телефонът да се купи директно от уеб-портала на сайта на OpenMoko, но и това ще стане.

Ако сте разпространител на такава техника, можете да се възползвате от възможността да достигнете аудиторията на привържениците на свободния софтуер. Като се обадите на OpenMoko за разпространение в България. Сериозно — не е трудно и сто на сто хем ще ви се зарадват, хем ще спечелите — у нас има много хора, които с радост ще си купим FreeRunner на разумна цена.

Другият вариант е някоя от големите ни вериги за мобилни телефони да грабне сделката. Но тогава със сигурност няма да го продават около равностоимостта на 300 евро у нас. Ще има убийствена надценка, както сме свикнали да виждаме. И тук-там някой най-върл ентусиаст ще похарчи парите, но няма и дума да може да става за печалба от по-голям оборот. Дано не става така де ;)

След дълги години надежди и после дълги месеци чакане на самия продукт, най-накрая OpenMoko Neo FreeRunner е тук!

Hello Moko!

Тръгна някаква истерия по Firefox 3.0. Ама то щяло да има някакъв си рекорд за “Гинес”, то било страхотна програма. Да, страхотна е — и повечето я ползват под измислена операционна система, нали? Преди години това, което направиха Netscape с освобождаването на изходния код на Mozilla беше наистина страхотно. Беше ентусиазиращо да чета как малко по малко се гради Mozilla, как после се появява Firefox и се обособява отделен от големия пакет, как се развива и Thunderbird. В началото той пък се казваше Firebird, много “огнено” мислене на брандове явно имаха в Мозила тогава. Но заради конфликт с името на един друг освободен софтуер беше сменено на Thunderbird. Другият софтуер беше свободният наследник Firebird на старата система за бази от данни InterBase.

Няма да участвам в днешната надпревара за теглене на Firefox. Никога не съм теглил директно от сайта на Mozilla. Нито уеб-четец, нито пощенска програма. Ползвал съм, да. И днес ползвам. Но това с тегленето е пълна глупост.

Изтеглят Firefox тези, които се мъчат с Windows. Е, и няколко други хора сигурно има, но те ще изтеглят (дори повече от веднъж сигурно) програмата, само за да помогнат на Mozilla да направи рекорда. И съответно да се разчуе още повече колко готин свободен браузър правят — похвална цел, признавам.

Но средствата за тази цел са ми противни. За какво да тегля Firefox днес, като оставим настрана изкуственото вдигане на и без това лъжливата статистика? Аз си ползвам софтуер, базиран на кода на Mozilla и докато пиша това. Всъщност излъгах — пиша през Epiphany с включен WebKit, не Gecko. Но използвам редовно и Iceweasel, който е вариантът на Firefox в Debian GNU/Linux. Обновявам си го като добро дете всеки път, щом има нова версия. А за нови версии проверявам всеки ден, пак като добро дете.

——

Тази кампания е интересна за гледане отстрани, но отвътре си е жива подигравка с потребителите на GNU/Linux и други свободни операционни системи. Това, че в WindBlows няма читав начин за обновяване и проследяване на всичкия системен и приложен софтуер — това си е техен проблем, не мой.

Аз съм изтеглил и инсталирал кода на браузъра на Мозила повече пъти, отколкото някой уиндоз-потребител ще направи за целия си период на потребление на програмата Firefox. И то съм го направил през годините повече пъти само на домашната си машина, без да броя служебните ми компютри. Този рекорд сега, тази истерия по изтеглянето ще отчете ли моите инсталирания през apt-get/aptitude? Няма да ги отчете, значи… Ами аз за какво да тегля тогава, щом това теглене ще е съвсем странично и външно на употребата ми на софтуера? За рекорд? Да го бяхте измислили по-добре, тогава можеше да се включа. Например нещо през popularity contest на Debian. Тоест даже не аз да се включвам, а чисто и просто да използвате статистиката, която и без друго доброволно ви предоставям.

Тъй че, ако говорим наистина сериозно, истински доброто за проектите на Мозила и за всички подобни им свободни софтуерни проекти, правилното и ценното за развитието им не е поредната истерия в уеб за реклама и надпревара за някакъв си рекорд. Правилното и ценното е който потребител истински оценява софтуерната свобода, да направи крачката към “deltree c:\windows”. Крачка, която ще му открие пътя към неизбродими нови преживявания. Всичко друго е прах в очите. И не, не се хващам вече на приказки, че е по-добре свободен браузър на несвободна система, отколкото никакъв. Това не е решение, да не говорим, че за мен е някак лицемерно.

А рекорда? Абе… оставете ги тия рекорди…

След неприятно и натоварващо блъскане с бюрокрацията на ДАИ (или ИААА, както се казват сега), завършило с неуспех и след бърза консултация с препатили вече приятели, най-накрая успях да подам молба за прехвърляне на шофьорския ми изпит. Бюрокрацията живее в голямата сграда на министерството на транспорта в началото на ул. Гурко в центъра. Там няма оцеляване, има само мачкане на клиента, който както за всички други държавни институции е поредната мръсна мижитурка, дето си позволява да занимава държавата с незначителното си битие. И по канален ред бива упътен да се разкара, разбира се не преди да му бъде прехвърлено едно прилично количество от гнева, нервите и беса на отделните служители. А както знаем, няма държавни служители, дето да не са гневни, или да са спокойни. Това е ежедневието в ДАИ на Гурко. Не ходете там — уважавайте нервите си…

Допитването до приятели много бързо разкри една малка тайна — истинският оборот на документите става не в оборудваната със светещи табла с поредни номерца и компютри със софтуери за документооборот централа на Гурко, а в сградите на ул. Витиня №1. Това е на границата между кварталите Сухата река и Левски. Минава наблизо тролей 1. Това последното е полезна информация наистина, спестява доста маршировки из затънтените гранични области на едни от определено нецентралните квартали на София. Аз не го знаех и си помарширувах бая.

Накратко, ако искате да си карате изпитите за шофьор в друг град, различен от този, в който сте карали курсовете, трябва да отидете там и да подадете молба. Всичко е ултимално просто. Наоколо има разни нови строежи, разчиствания за още по-нови бъдещи строежи и т.н., но ДАИ се забелязва и няма да го подминете. Има голям паркинг и в дъното — две-три едноетажни продълговати офисни постройки от времето на РСО. Дето са един коридор и от едната страна кабинети. Ползваха се масово навремето, например нашата поликлиника дълго време беше в подобно комплексче, преди да й довършат специално издигнатата многоетажна и лъскава сграда.

Отивате в централното такова “офисно хале” и направо търсите първата врата вляво. Стаята на директора, всъщност тя е преходна стая на секретарката. Леличката там ви дава една готова бланка, подпечатва ви свидетелството за завършен щофьорски курс (а, да — трябва него да носите) и ви праща в кабинет номер 2. Логично той е в съседната стая. Там шефът на отдел “Водачи” (или нещо подобно), също много учтив и любезен чичко, ви подпечатва молбата, допопълва нещо на гърба на свидетелството и ви обяснява какво да направите. Две неща са — първо да върнете молбата на секретарката и да й пожелаете лек ден и приятна работа. И второ — след най-много десет работни дни да идете в желания град и да дадете подпечатаното свидетелство за курса на новия си инструктор.

Толкова. Нищо работа и даже аз, който в такива изострени бюрократични натоварвания съм готов да сея огин из пътя си, с широка усмивка на лицето благодарях и пожелавах на хората приятен ден. Искрено, между другото ;) Неприятното е, че това всичкото се намира далечко и най-удобно е човек да иде с кола. Но пък тогава… ако вече кара кола, за какво ще му е да си сменя града на шофьорския изпит. То един шофьор предполагам може да има вземане-даване с ДАИ и по други причини… Но да не си разваляме настроението все пак ;)

Разликата? Накратко, разликата е между половин час разтакаване и десет минути свършване на работата, заедно с попълването на молбата. По-подробно разликата е, че докато се добера до деловодството на сградата на Гурко, трябваше да мина през няколко подробни разпитвания. Въпросното деловодство, между другото, е на втория етаж, точно срещу стълбите, а стълбите пък са точно срещу входа — песен. Но всеки портиер или минаващ или пък пушещ с портиера дядка трябва да те пита за къде си тръгнал. После ама какво точно искаш, какво търсиш. Ама каква молба, ама за какво. И откъде си, от кой град и защо в друг. Защото имало различни видове молби, а и защо всъщност някой ще иска да си сменя града? Накрая с леко раздразнение ти посочват пътя, който така и така си е един.

Да, може на кибиците там да им е скучно — в офисите на ул. Витиня постоянно кипи някаква дейност, всякакви хора чакат в тесния коридор по-навътре пред другите кабинети, инструктори влизат и излизат, изобщо няма чак скука. Но пък от друга страна защо аз точно да правя деня на разните скучаещи дядковци портиери и други предпенсионери от ДАИ?

Самото деловодство. Четири-пет каси, над тях със светещи табла с номерца и крещящи надписи по стените, приканващи ме да си взема билетче с номер от машината и да изчакам търпеливо реда си. Оглеждах се, навеждах се, пулих се наоколо за тая машина — е не я намерих. През това време зад гишетата стоеше единствената служителка и стоически понасяше някакъв явно много скучен и бавен разговор с приятелка. По някое време затвори, аз застанах нагъл без билет и й казах за какво съм. Последва много дълго чудене и преминаване пак през същите въпроси — ама каква молба, ама вие от кой град сте, ама къде, ама защо, ама не знам може ли, ама то всъщност ние ще сме в почивка след малко… Накрая ми заобяснява как да съм идел да се обадя по вътрешния телефон на директорката на не знам си кой там отдел, понеже тя би трябвало да знае какво да се прави… Теглих й една наум, метнах ръка по нея и с насилена усмивка си тръгнах.

Аз, клиентът, който ги е намерил и има много точна представа какво иска да направи и какъв документ да подаде, трябва да ги търся и разпитвам. Отвратителна е тая нагласа на държавните (и бившите държавни, то на практика този манталитет не се маха от някаква си приватизация) институции. Вместо те да ме гонят, само и само да ме обслужат, аз трябва да се тормозя из системата им. Като че ли съм им виновен за нещо. Пък да не отваряме старата, но съвсем правилна теза — че всъщност на тия хора ние, гражданите им плащаме заплатите през всякаквите държавни вземания.

Следва изпитването.

Мина втори юни. Трудно е да пиша за такъв ден на самата дата, стои ми леко фалшиво, като някакво задължение. Какво е денят на Ботев всъщност? Или не, така е прекалено претенциозно. Като нещо телевизионно или нещо от “вървежните” блогове. Затова — какво е денят на Ботев за мен, лично…

Много просто — ден като всеки друг, в който по обяд леко ме изненадват траурните сирени. Не че съм ги забравил, ами ежедневието ми ме е понесло и разсеяло. Днес знаех, но не очаквах, когато в далечината се чу извисяващият се вой някъде от другия край на града. След малко се включи и кварталната сирена, някъде наблизо, на висок глас и така дълго си говореха от различни краища на полето и воят им се удряше и кънтеше в планините наоколо. Обяснявахме на бебето какъв ден е, защо сирените вият и защо това не е нито страшно, нито тъжно, нито срамно, а напротив. Денят на Ботев е мълчалив празник на осъзнаването на свободата. Карнавал, в който всеки от нас е без маска сам на улицата и търси себе си в неспирния поток на ежедневието, в който “свободата” обикновено е само думичка, с която се комбинират рекламни слогани.

Не съм от онези комплексирани псевдо-бунтари, които показно продължават да вървят по улиците или пък напук седят и говорят на висок глас пред мълчаливо станалите си колеги. Не искам да обиждам, но за мен това отношение “стига вече, дайте да гледаме напред, това са отживелици, а вижте ме мен какъв съм разкрепостен, готин и модерен” е поза, която ако не беше толкова жалка, щеше да ми е само смешна.

Да, почита се геройство и се отдава чест на хора, горели с идеалите на времето си. Не своите лични, не за облагите си, не за кариерата си или пък за премията или тринадесетата заплата. А за идеала на общото, това, дето днес клиширано наричаме “обществена ценност”. Всеки е чувал за обществените ценности, гражданското общество, общото благо. Но никой не ги разбира. А навремето хора са страдали и загивали в името на тези неща. Най-страскащото, най-вълнуващото във всичко това е, че са загивали с ясно разбиране на общественото. На практика те са изживявали свободното общество с всяка своя строфа, с всяка реч, с всяко свое изгнание и всеки звън на сабята им.

А ние само говорим за свобода, равенство, справедливост, братство, съединение, общество, право, кауза… Само говорим и в краен случай правим по нещо, колкото да не изгасне огънят побутваме някоя съчка. Ние днес сме смешните, ние днес сме старомодните, ние днес сме отживелите. Не те.

Вярно, имаме късмета да не познаваме войната и дано завинаги остане така. Повтаряме си, че живеем в свободна страна, във век на облекчаващите живота технологии и че сме на ръба на вълната на времето — устремени и замечтани към неизвестни нови цели, но определено със съзнанието на познали и овладяли свободата. Но не се спираме всеки път в категоричността си и не си задаваме всеки ден съдбовните въпроси, както са правели всеки ден те.

А трябва. Свободата не е отговор, тя е въпрос. Защото все го казваме като заучено стихче, а пък все забравяме смисъла му — “свободата е като хляба, всеки ден се замесва, изпича, изяжда”. Паметта и почитта не е “вчерашен хляб”, тя е нашето тук и сега в размисъла ни за свободата, равенството, справедливостта. Размисъл, който е толкова натоварващ и толкова пречещ, колкото са три минути вой на сирени на година.

Мина втори юни. Трудно е да пиша за такъв ден на самата дата, стои ми леко фалшиво, като някакво задължение. Какво е денят на Ботев всъщност? Или не, така е прекалено претенциозно. Като нещо телевизионно или нещо от “вървежните” блогове. Затова — какво е денят на Ботев за мен, лично…

Много просто — ден като всеки друг, в който по обяд леко ме изненадват траурните сирени. Не че съм ги забравил, ами ежедневието ми ме е понесло и разсеяло. Днес знаех, но не очаквах, когато в далечината се чу извисяващият се вой някъде от другия край на града. След малко се включи и кварталната сирена, някъде наблизо, на висок глас и така дълго си говореха от различни краища на полето и воят им се удряше и кънтеше в планините наоколо. Обяснявахме на бебето какъв ден е, защо сирените вият и защо това не е нито страшно, нито тъжно, нито срамно, а напротив. Денят на Ботев е мълчалив празник на осъзнаването на свободата. Карнавал, в който всеки от нас е без маска сам на улицата и търси себе си в неспирния поток на ежедневието, в който “свободата” обикновено е само думичка, с която се комбинират рекламни слогани.

Не съм от онези комплексирани псевдо-бунтари, които показно продължават да вървят по улиците или пък напук седят и говорят на висок глас пред мълчаливо станалите си колеги. Не искам да обиждам, но за мен това отношение “стига вече, дайте да гледаме напред, това са отживелици, а вижте ме мен какъв съм разкрепостен, готин и модерен” е поза, която ако не беше толкова жалка, щеше да ми е само смешна.

Да, почита се геройство и се отдава чест на хора, горели с идеалите на времето си. Не своите лични, не за облагите си, не за кариерата си или пък за премията или тринадесетата заплата. А за идеала на общото, това, дето днес клиширано наричаме “обществена ценност”. Всеки е чувал за обществените ценности, гражданското общество, общото благо. Но никой не ги разбира. А навремето хора са страдали и загивали в името на тези неща. Най-страскащото, най-вълнуващото във всичко това е, че са загивали с ясно разбиране на общественото. На практика те са изживявали свободното общество с всяка своя строфа, с всяка реч, с всяко свое изгнание и всеки звън на сабята им.

А ние само говорим за свобода, равенство, справедливост, братство, съединение, общество, право, кауза… Само говорим и в краен случай правим по нещо, колкото да не изгасне огънят побутваме някоя съчка. Ние днес сме смешните, ние днес сме старомодните, ние днес сме отживелите. Не те.

Вярно, имаме късмета да не познаваме войната и дано завинаги остане така. Повтаряме си, че живеем в свободна страна, във век на облекчаващите живота технологии и че сме на ръба на вълната на времето — устремени и замечтани към неизвестни нови цели, но определено със съзнанието на познали и овладяли свободата. Но не се спираме всеки път в категоричността си и не си задаваме всеки ден съдбовните въпроси, както са правели всеки ден те.

А трябва. Свободата не е отговор, тя е въпрос. Защото все го казваме като заучено стихче, а пък все забравяме смисъла му — “свободата е като хляба, всеки ден се замесва, изпича, изяжда”. Паметта и почитта не е “вчерашен хляб”, тя е нашето тук и сега в размисъла ни за свободата, равенството, справедливостта. Размисъл, който е толкова натоварващ и толкова пречещ, колкото са три минути вой на сирени на година.

Кратко пояснение към статията ми за проблемите на властта — заради по-сухия й стил може да не е станало ясно всичко. Всъщност две неща са основно.

Първо — много се бърка “поемането на отговорност” с “подаването на оставка”. Няма нищо задължително общо между това да си подадеш оставката и това да понесеш отговорността си. Отговорността е “отговаряне” за действия, които не са адекватни на средата с нейните правила, идеи, проекти и ангажименти.

Истинската отговорност е винаги конкретна, защото означава отговаряне на конкретни въпроси и при нужда понасяне на конкретни санкции. В този смисъл подаването на оставка е бягане, отдръпване от отговорност.

Много често чуваме да ни казват “аз съм готов да си понеса своята отговорност и да подам оставка” — отговорността изисква при обвинение в неадекватни действия човек да отговори, да се защити, ако трябва да отиде на съд и ако се докаже, че е виновен — да понесе съдебно наказание, например. Оставката няма нищо пряко общо с това.

Второ — и правата, и отговорностите могат да се натрупват. Човек може да има повече права, както и да има повече отговорности. Но правата, за разлика от отговорностите не са лични и се преотстъпват. Когато аз делегирам на някого правото да действа от мое име, аз практически губя това право. Защото конкретното действие, тук-и-сега, може да е само едно и не може да се извършва едновременно и от мен, и от представителя. Правата, в конкретиката им, не се споделят.

Отговорностите, обаче, могат да се споделят. Ако аз съм отговорен за бъдещето си, също така е отговорен за него и този, на когото съм възложил да отговаря за мен. Когато възлагам отговорност, аз мога да реша дали да я прехвърля или да я споделя — при даването на права нямам този избор и пред мен стои само прехвърлянето им.

Затова в тази схема е ясно, че за гражданина е по-ценно да споделя отговорност, защото след това не само ще е длъжен да спазва своята, но ще може и да търси тази на представителите.

Обратно, ако властта се мисли през прехвърляне на права, тогава всяко по-остро или дори само по-настоятелно искане на отговорност от овластените се припознава не като акт на участие в сърцето на обществения живот, а като заплаха за стабилността на системата “власт-през-права”. Чисто и просто защото гражданите нямат права, има “кой да се грижи” за тях и може да се търси само някаква обща отговорност и оставки. Които, както казахме, са вятър работа, ако са само те.

Излезе официално вторият свободен филм — “Big Buck Bunny” на Blender Foundation. Както и предишният “Elephants Dream” и този е създаден изцяло със свободната програма за триизмерна графика и анимация Blender. Филмът е крайният вариант на това, което от известно време беше познато в мрежата от слухове, съобщения от самия екип и трейлъри като “Project Peach”.

Налични за изтегляне са файлове в различни формати, но ако интересът ви към филма не е само на базата на “безплатността” му, препоръчвам ви да изтеглите версията в OGG Vorbis и то през Torrent. Vorbis, защото това е свободният формат за видео — безпроблемно ще го видите под всякакви операционни системи и с всякакви програми, дори да ползвате несвободна система, това не е причина да теглите веднага AVI-версията. А Torrent, защото така всички облекчаваме сървърите, даващи съдържанието. Докато пиша това, моят торент-клиент вече засече няколкостотин разпръскващи клиента, към които да се закачи. Вярвам, че и след време все ще има кой да разпръсква файла, затова торент е добър избор.

Още не съм гледал филма, затова това не е някакво ревю на съдържанието. Всъщност още не съм го изтеглил даже, новината разбрах преди малко през съобщения в блогове от планетата на Дебиан.

Накрая, но все пак много важно — ако някой хареса филма и има въможност да отдели пари за версията на DVD, може да си купи диск. По този начин ще даде своята малка лепта за идеята за следващ свободен филм. Хората от Блендер вече обмислят следващото си начинание.

“Big Buck Bunny” се разпространява с отказ от някои права под условията на лиценза “Криейтив Комънс признание, версия 3.0”. Можете свободно да препубликувате и разпространявате филма, всъщност да правите каквото си поискате с него — производни филми, клипове, каквото ви душа иска. Единственото условие е да посочвате авторството на оригиналния филм на Blender Foundation.

Властта има един основен проблем — не я разбират правилно. За всяко друго нещо такъв проблем би бил наистина критичен, но цялата система на властта го приема за периферен. За съвременната управленска система най-важно изглежда да функционира добре пред себе си, тоест да е разбирана от себе си, да има вътрешна цялост. Но не и да се разпознава адекватно ”отвън”.

Ще кажете, че това е в реда на нещата — всяко нещо, което удържа вътрешна цялост, е нещо отделно, на което могат да се видят границите, да се проследят взаимодействията с другите неща и да се разбере принципът на съществуването и действието му.

Но истинският проблем е, че властта не е система “за” управляване, това не е отделен свят, в който има само управляващи. Управлението е двустранен процес и в понятието за власт трябва да присъстват и управляваните. Разбирането на властта от подвластните е същностно за властта. Нещо повече, осъществяването на властовите действия трябва да бъде разпознавано и дори да може да бъде насочвано не само от “властимащите”, а и от всеки отделен човек.

За какво говоря?…

Проблемът на властта

Проблемът на властта е, че се мисли от хората като начин за прехвърляне на права от многото обикновени към малкото избрани, чрез които завишени права избраните управляват живота на множеството. Властта не е това. Тя е начин за прехвърляне на отговорности и концентрирането им върху малцината, които се натоварват с тяхното поемане пред множеството. Основното не са правата, основното са отговорностите.

И в двата случая властта е начин за управление живота на общността. Това е ясно при поглед отвън. Но е грешно и много опасно да се мисли властта като механизъм за прехвърляне на права вместо за прехвърляне и споделяне на отговорности.

Робът, слугата, васалният владетел прехвърля правата си на господар. Гражданинът в гражданското общество не прехвърля на други нито едно от правата си, а ги пази и защитава. Гражданинът прехвърля само отговорности — на практика не си избира господари, а си назначава под-изпълнители. В етимологията се е запазила тази специфика на идеята — думата “министър”, например, означава “слуга”. Но това е само езиков анализ, на практика нещата са обърнати.

Затова да казваме, че на избори ние, гражданите, делегираме своите си права на избрани представители, за да ги експлоатират по свое усмотрение, да казваме, че на избори даваме гласа си, за да бъде говорено с него някъде от наше име — това не е просто и само заблуда от наша страна. Това е грешка от страна на властта, защото с такова разбиране много лесно една власт от прехвърляне на отговорностите може да се преобразува незабележимо в прехвърляне на правата.

При отговорността нещата винаги са някак по-размити и неясни в сравнение с правата. Всеки говори за отговорност, но пряко никой не отговаря пред никого. Отговаря се непряко пред обществото, но не с проучвания или избори, а много бавно през общата нагласа на хората и праговете на търпимостта им. Правата, от своя страна, могат да са много по-точно определени. Макар да има свобода на тълкуванията, всяко конкретно право може да бъде достатъчно уточнено.

Разликата и това, в което се съдържа опасният момент е, че правата при преотстъпване се губят, а отговорността може да се споделя. Затова е важно властта да се опира на взаимната си отговорност с гражданите, а не на употребяване на права, събрани от хората.

Неправилно е да се казва “вие не се грижете за това, ние поехме властта и вече ние ще се грижим, вие няма какво да се интересувате, има си наш си канален властови ред и той не ви интересува, защото нали на изборите сте ни делегирали правата да представляваме гласа ви”.

Правилно би било “ако вие поемете отговорността да постъпвате правилно и честно с нас, тогава ние ще се съгласим да приемем ангажимента да сме отговорни за нещата, които ви причиняваме с управлението си и във всеки момент ще сме готови да отговаряме на въпросите и да се поправяме при забележките така, както ще очакваме от вас да правите пред властовите ни органи”.

Макар второто да ни звучи много познато от лъскавите лозунги, всъщност то е само обещание, а реалността е на първото. Това, че властта замества отговорността с права първоначално е проблем на гражданите, защото първо те се осъзнават като ощетени. Но същностно през цялото време е проблем и на самата власт, защото власт с граждани, съзнаващи ощетеността си никога не остава само с един проблем.

Надеждата на властта

Разбирана като надежда на хората за една по-отговорна власт. Веднъж започнал, процесът на замяна на отговорности с права вече трудно може да се обърне. Все пак типично за това движение е, че е нужна централизация. Събирането на права винаги се крепи на безнаказаността си, а тя може да се гарантира само ако практиката е глобална. Ако има една община дори, в която върховенството на правата над отговорността не е прието, самата практика вече е не чак застрашена, но поне подвъпросна. Става дума за тотално отричане, заклеймяване и преследване като нещо неправилно, а не за някакво външно и показно предизборно парадиране.

Целта е не друго, а изграждане на разбиране в самите хора. Такава нагласа, която да им дава надеждата, че могат и трябва да търсят диалог и отговорност на въпросите и проблемите си от властта. И съответно да са готови да влизат и те в диалог и да дават отговори за своите си действия. Това е нагласата, в която може да се развиват понятия като “справедливост” и “равенство”. Защото правото вирее в среда на отговорност — обратното, взаимна отговорност да се развива в условията на едностранно “събрано” право не е реалистично.

За да има такова разбиране трябва условията да го позволяват. Чисто оперативно, надеждата на властта е в искрената, същностна децентрализация. Това не е никаква опасност за държавата, за военната стабилност и др. под. Става дума за друго — изграждане на разпределена система от поемане на взаимни отговорности на местно ниво. Никой не може да поеме цялата отговорност на едни общи избори, например, но всеки може да приеме делегирането на правата от тях. И го прави редовно, на всеки нови избори. За да се поема отговорност и отговарянето да е ефективно, трябва въпросите да са конкретни, местни, специализирани. “Пълна отговорност” няма. Всеки отговор е конкретен и съответства на зададен въпрос. Когато властта през права казва, че “поема отговорност”, тя може само да работи през някаква абстрактна, обща отговорност. Защото тя работи с такава материя — централизирана и обща, тотална. Но това не е отговорност, защото абстрактна отговорност в обществото няма.

За разбирането на властта, с което започнахме, все в някой момент идва необходимостта от външно й разговаряне. За такъв диалог е нужно от схемата “правоимащи — подвластни отговарящи” да се премине към симетрична система на отговорност. В която това гражданите да изискват от властта да не е нещо толкова извънредно, колкото извънредно е например днес някой властимащ да реши да поеме конкретна отговорност.

——

Този текст стои за публикуване от 1 ноември 2006г. След малки редакции и допълнения, реших че е време да се освободя от довършването му. Въпреки че идеята му беше по-различна, може би по-мащабна, когато съм го писал, смятам че и така не стои недовършен и основните казвания в него се разбират.

В петък бяхме в Пловдив. За малко и по начин, който не очаквахме. Е, поне не съвсем — бяхме решили, че ще идем с кола, а пък то да откраднат Нисана на баща ми точно в деня, когато Краси записа час на малкия за преглед. И с автобус става, не се оплаквам. Всъщност оплаквам се, но не от пътуването, а от побърканата страна, в която живея. Където застраховането се счита за начин за борба с кражбите, а те самите са колкото може по-нагли и безнаказани. Нека някой да ми каже, че нещо в България не се краде, за да му се изсмея. Но това е друга тема, нека не пиша поредно за кражби на автомобили.

Подготвихме си малкото багажец и звъннахме на такси. Много харесвам таксиджиите — толкова много, че все сам качвам и свалям багажа си, само и само да не ги изтормозя милите. Видях, че и този път няма да ми се помогне и под окуражаващите възгласи “дай, дай че стане, има место” над рамото ми сместих сгънатата количка.

Автогарата е приветливо място, но само ако човек идва от затворнически лагер със строг режим. Досега, при всичките ми посещения на тази частна градска забележителност, построена на общинска земя и сигурно с общински пари, не съм срещнал приветлив и учтив служител. Може би съществуват, не зная. Сигурно са високо интелигентен вид, щом се крият така успешно в населена градска среда. Автогарата винаги е била гъмжило от хора. Малка част от тях — пътуващи, огромна част — обслужващи. Това, което навремето в старата автогара бяха циганите със сергиите, всичките там бири-скари, панели за джиесеми и тениски на половин цена — това са днес продавачките на билети, които не знаят кога какъв рейс има (и за това някой им е виновен). Това са охранителите, за които си поредният подозрителен елемент, който може би ще си остави багажа и съответно ще е терорист. Това са мацките на гишетата за информация, където има всякаква друга, но не и актуална информация.

Автогарата е изтъкана и от други недоразумения, не само човешки. Например малко проектанти могат да намерят нужния гений в себе си, за да сложат кафенетата и районите за почивка на втория етаж, като предвидливо го отделят от първия със стръмна стълба. Нищо, че когато човек отива на автогара, най-често е с неудобен, тежък и обемист багаж — разбира се, че всеки с радост ще качи багажа си по стълбите. Недоразумение е и да сложиш общо 5-6 врати за влизане и излизане, но за удобство на пътниците да оставиш работещи само две-три. Нищо, че трябва да заобикалят сградата — то хем е здравословно да се ходи пеш, хем и архитектурно е така красиво решена отвън. Недоразумение е да смениш двете най-натоварени автоматични плъзгащи се врати с бутани на ръка въртящи се. Ама хората били с багаж и нямали свободни ръце — чудо голямо, всеки трябва да се радва — нищо чудно да е пак нещо, свързано с тероризма. Родните мерки срещу тероризма (всъщност далеч не родните само) приличат на ония стари начини за ловене на лъв, дето ги пишеше във “Физиците продължават да се шегуват”.

Предния път излизам, мъкнещ куфарите на тъща ми, от една от страничните врати и се запътвам към най-близкото такси. А оня идиот вътре ми вика “отпред, на първото такси, такъв е редът”. Централната врата е затворена за ремонт (както в петък разбрах, за смяна с въртяща се), аз и другите пътници сме с много багаж, до първата кола има двайсетина метра — но по принцип идиотите не се интересуват от такива подробности.

Нейсе, качихме се в рейса. Мернах през стъклото нещо, което напомняше на един пловдивчанин, дето се прави на философ и блогър, но и да съм, и да не съм се припознал, вероятно се е качил на втория етаж. Да, падна ни се двуетажен.

Бебо спа почти през целия път, само докато излезем от София се въртеше, сочеше с пръстче и говореше нещо. София е задръстена и това не е защото има прекалено много задръстени хора (не че то не е вярно, просто не е това причината). Бойко Борисов прави ремонти винаги в най-подходящото време… за него, явно. Преди първо само миеха улиците, после разчистваха центъра за все по-често идващите величия (кой иска тия величия в града ни, вие искате ли ги, ами защо тогава изобщо идват, да им се не види?). После почнаха с ремонтите — идеалното време за ремонти в София е след големи празници и преди големите отпуски. Точно когато има най-много хора в града. И правилно — иначе, ако ремонтират по Великден или през юли и август, кой ще види? Нали трябва електоратът да забележи и да отбележи, че се работи усилено за благото му.

——

Такситата в Пловдив са нечовешко скъпи. Сега разбирам защо софийските им събратя все мрънкат че им били ниски таксите. Просто са се возили на пловдивски. Лев и половина на километър, начална такса над 70 стотинки… останалото се уплаших да гледам, но пък веднага забелязах как таксиметърът се върти като побеснял, и то при ниска скорост. Веднага се сетих за мутренските времена, когато такситата масово си “помпаха” таксиметрите. То не че и днес не го правят, но тогава нямаха срама. С две думи — десет лева за пет минути, ей на това му викам скъпо платен труд. А, и да не каже някой, че то скъпо, ама нямат клиенти. Особено в Пловдив. То не е панаир, то не е стар град, то не е най-естествена трудност за вървене пеш и ориентиране, с тази река по средата.

За сметка на това на връщане към автогарата решихме да се разходим пеша. Аз все се мисля за от тия с много доброто чувство за ориентиране, но пък то как стана, че обърках “Руски” с “Вазов” и падна едно вървене в жегите… А жегата в равнината е нещо съвсем друго.

Готиното беше, че Светли се кефеше почти през цялото време. Той обича да “кара количка” — наведен напред, седнал в края й да сочи на различни страни и да говори разни бебешорски работи. Катерихме се и из Бунарджика, но все пак сигурно е цвете в сравнение с подобна разходка из Търнов. Не че не харесвам Търново, напротив — абе всички градове са готини, само понякога пътуването до тях и намирането на място за спане може да е проблемно. Иначе всички са ок.

Седнахме в един китайски, не бяхме го правили от много отдавна. Намерихме такъв с маси на тротоара, затова решихме, че ще е добра идея. Да вкарвам бебе с количка в някакво тясно ресторантско помещение не е от представите ми за добър следобед. Лошата страна включваше много шум от булеварда, но пък си похапнахме. Откакто Каладан преди време почна да ни събира екипа на “GNOME на български” в китайски ресторанти (a.k.a. “китайчета”) и ме открехна на супите там, всеки път се изкушавам да опитам супа. Най-често е люто-киселата, май тя най-много ми харесва. Откритието е, че люто-киселата супа винаги се прави по еднакъв начин в конкретния ресторант, но винаги е различна в различните ресторанти. Тазпетъчният ни експеримент потвърди наблюдението. Не ни хареса много, беше малко по-рядка, отколкото изисква приличието, но компенсираше с богат и продължителен следвкус на кисело и люто. Особено лютото си беше доста следвкусно — спрях да сълзя и подсмърчам чак по някое време в рейса за София.

——

Не бяхме ходили в Пловдив откъм тази страна. Хареса ни, макар че за такива геройства следващия път ще си трябва автомобил. Не видяхме Пловдив, какъвто ние си го знаем — със стария град, калдъръмите, “Джумаята”, котките там, “Конюшните на царя”, малките хотелчета и градския парк, “Пожарната”, “Лимонциум”. Но пък всъщност какво знаем ние за Пловдив, дето ходим там веднъж на високосна…

Върнахме се вкъщи и се надявах да успея един ден след това да прекарам в ползотворно и здравословно мързелуване. Но не успях и отново прекарах почивния ден в излишни тревоги. Сега вече работната седмица ме понесе наново. А моето работене точно сега е такова, че само аз виждам резултата и когато имам трудности и някоя част от програмирането просто не става или пък нещо малко е сбъркано или пък чисто и просто ми е омръзнало да преглеждам все едно и също място за грешката, тогава хич не е приятно, да не говорим за удовлетворяващо.

Оправям се лека-полека с такива работни грижи, но си трябват повече ходения до Пловдив, това поне си припомних за пореден път. Не бих го сменил с родната ми София, особено когато днес е станал по-претоварен и от нея и с малките си улички, запълнени догоре с автомобили хич не е привлекателна гледка. Нещо такова стана и с морските градове, но там поне има временна оправия — ходи се зимно време, извън сезона. А пък Пловдив си няма сезон, нали не е курортен — та общо взето сложно изглежда.

——

Ако стане нетърпимо на повечето места, има решение — Канада или Австралия. За Канада ще знам и двата езика, което сто на сто ще е предимство пред жителите на Отава. За които полу на шега се казва, че са все от другаде и странните, чужденците в Отава са хората родом от там. За Австралия — или нищо, или добро, или направо ще питам Яската Захариев. Той ще знае и за бирата, и за виното, и за страстта на оситата към залаганията. Пък и двете места са достатъчно далеч от България, за да има грамотни проектанти на автогари, нали? ;)

Какво по-подходящо място от кюпа с “разхвърляните”? Голяма каша е около мен, а пък всъщност не би трябвало. Няма видими външни причини — е, семейството ми има неприятен опит с крадци напоследък (то кой ли е “приятният”?), но нали сме живи и здрави…

Та да предупредя — лично ще е и ще е rant-аджийско. Доста яд и отчайване ми се събра, а и сушилнята до мен в кухнята шуми и загрява обстановката (преносно и буквално), така че ще е жега. Огин, рант, хейтърия!

Една е думичката — стрес. Това е, което не харесвам на града. Всъщност, като си помисля, май и извън града не ми допада, даже изобщо, защото представяте ли си колко е стресиращо да знаеш, че имаш неща за свършване в града, а да си щипнал някъде надалеч из баири и паланки? Ами стресиращо е, да :)

Намалява и желанието да се събирам с хора и да си махаме взаимно тревогите с приятни разговори. Не, желанието си го има, но само като си помисли човек колко е трудно първо да се чуеш с хората, после да си напаснете свободното време, че накрая и да се видите. А ми е омръзнало да се прибирам посред нощ с такси, само защото съм чакал час и половина маршрутката. Понеже, видите ли, било нормално №9 да е до 9 часа. Маршрутките са изверги — не че таксиджиите са цвете, де.

Мисълта ми е друга. Всичко е така нагласено, че да се върти в кръг — ходиш на работа, за да получаваш пари, с които се надяваш да започнеш свой бизнес, но няма как, защото ходиш на работа. Почиваш си през уикенда, за да имаш сили и ентусиазъм за семейството и приятелите, но няма как, защото идва понеделник и трябва да работиш, за да можеш да почиваш през уикенда. Погасяваш кредита към банката, за да може да ти намаляват вноските и да ти останат пари за харчене, но няма как, защото с тях трябва да погасяваш кредита към банката. Не спиш цяла нощ, за да си свършиш проектите и да имаш повече време за започване на свои, но няма как, защото не спиш по цели нощи и си уморен.

Тук някой от прехвърлилите 40-така и забравили съвсем младите си години се подсмихва, забравил какво е стрес и кръг, но му изшъткваме публично и той обещава да не ни тормози с поучения и вместо това отива в някой форум, където говорят за астрология и как се печелят ужасно много пари от Интернет само с правилна диета и редовни хороскопи. Майтапа настрана, има наистина такива хора…

Причината не е, че сме по-различни някак вътрешно или пък че сме мързеливи, да кажем. Ха, как заговорих изведнъж в множествено число… Причината е, че имаме много идеи, много малко време за осъществяването им и постоянен натиск отвсякъде “работи, работи, работи!” Какво да работя?!? Аха, имат предвид “ходи на работа, ходи на работа, ходи на работа!”. Някои хора бъркат двата щата.

За да не прозвучи всичко това прекалено смахнато напомням, че си е “разхвърляно”. А пък и още нещо… периодично и аз самият трябва да си напомням какво е “личен блог” и каква е разликата му с корпоративните сайтове. Никога не бих направил на блога си нещо толкова долно, като да го обърна на кампаниен сайт за посещения.

С други думи — това съм аз, такъв е и личният ми бележник. През повечето време нещата са си ОК, но понякога ми писва от всичко и ми избиват вентилите. Време за “разхвърляно”. Чисто обективно погледнато, справях се с работния стрес и неспането. Но това с разбиването на вилата и краденето на Нисана на баща ми ми дойде в повече.

Едно наспиване и едно успешно започване най-накрая на проект оправят нещата. Дано. Хм, аз си мислех, че ще е ако не друго, то поне сносен хейт, а като чета нагоре, доста сладко и леко съм го казал. Я да се поправя — майната й на работата, спете! Вярно, после няма парички, ама ко да праи човек…

Вчера вечерта между 19.30 и 22 часа пред блок в ж.к. “Банишора” е открадната кола Nissan Sunny, модел N14, произведена 1991г. С регистрационен номер CA 6172 MB. Червен цвят, с шибидах, хечбек. Външно прилича горе-долу на тази, но с люк на тавана.

Моля който има възможност, да си запише или запомни номера и ако го види някъде в квартал или друг град, на улицата или в гараж за разглобяване, да се обади на полицията на телефон 166. Червените нисани от този модел не са изобщо много на брой, в сравнение с други по-разпространени модели коли. Надявам се да се намери в близките дни, защото след това е ясно, че ще бъде налична само в насипно състояние из магазините за части втора употреба и сервизите.

Също така и всеки, който е по някакъв начин близък с обществата на автомобилисти и любители, с тези на майстори и специалисти в сервизи, да обърне внимание на тази статия. Може откраднатата кола да “премине” някъде из тези среди, докато открадналите я се опитват да я усвоят някак.

Зная, че вероятността да се намери е малка и се надявам полицията да успее да я намери преди да е изчезнала. Но също така се надявам и на съпричастие и най-обикновена гражданска бдителност — не е нужно да казвам, че за всякаква помощ ще дължа почерпки и най-вече, което е по-важно, голяма искрена благодарност.

Явно лошият късмет не е чудо за три дни, но след като разбиха вилата ни, след като онлайн-вестникът dnesplus.bg си взима мои снимки “ей-така”, надявам се поне колата да се намери. Ще съм ви благодарен и ако препредадете по някакъв начин тази статия или линка към нея на други хора. Все някъде някой може да я забележи, докато още има време.

——

Още примерни снимки на модела: тук и тук. Отново, нашата се различава почти само по шибидаха (линкове към снимките — от george).

——

Видими външни белези:
— лепенка “А” (Австрия) отзад отляво на номера
— тъмен открояващ се люк (шибидах) на тавана
— малка (30х10см някъде) лепенка “Goodyear” на тавана точно пред шибидаха, центрирана. Черни букви на червен фон, била е за прикриване на малко ръжда отдолу от стария собственик
— надписите отзад: “sunny” отляво и “2.0 D” отдясно

Това са те, да — “Артисти за природата”. Когато за първи път чух песента, преди може би месец и половина някъде, бяхме на път. Гледах обедното слънце през върховете на крайпътните тополи на съседен път. И докато колата се носеше напред към кръстопътя и слънцето слизаше все по-надолу по наскоро разлистените корони и трептеше с блясъци в очите, изтръпнах. И аз не мога да се разделя с теб, планина! Не мога!

Пуснах препратки към един-двама приятели и наживо говорихме за това над чаши с бира. Дълго се чудех какво да напиша и как да кажа каква е точно тази тръпка и защо изобщо изтръпвам от такава песен. Споменах за песента и клипа съвсем набързо, някак между другото и да ми е като отметка да ми напомня, че искам да пиша повече. Но какво наистина да пиша, какво да говоря… просто не мога да се разделя с теб, планина, не мога!

Самата песен хем не е нищо изключително новаторско, хем е чувствена и магнетична и безкрайно по-музикална от всички глупости, с които ни заливат радиа и телевизии, от разните измислени и режисирани “евровизии” и просташки “мюзикайдъли”. И не — темата не е нито късна, нито излишна. Поне не прекалено… все още.

Далеч от всякаква хитовска амбиция, “Не мога да се разделя” е песен, която и да не застане на първите места в рейтингите по продажби и излъчвания, ще си намери уютно местенце в сърцата ни. И всеки път, когато я чуваме, всеки път, когато виждаме как убиват планината ще ни кара да изтръпваме. И да се чудим защо, да се чудим как да обясним този трепет и да нямаме думи. А само да слушаме и вътрешно да пригласяме. Докато слънцето премигва в клоните на крайпътните тополи — весело, че сме се трогнали за планината. Неговата планина, нашата планина…

 
http://forthenature.org/documents/289 — изтегляне във формат mp3
http://vbox7.com/play:0eb0d078 — клипът онлайн

——

Аз научих тогава от Дени от БГз. Другите, които участват, са хора от Балканджи, Исихия, Екзитус. И още доста други, общо към 30-тина музиканта.

Много криво ми е. Накратко, разбили са повторно вилата ни. Тези дни майка ми, баща ми и баба ми са там и опитват да пооправят щетите и да вкарат малко ред. Викали са полиция — ефект нулев. То вярно, че е още рано, но си е проличало да не очакват изобщо нещо повече. Беснее ми се — там е минала половината от детството ми, даже мисля че е по-готината половина. След казармата попрестанах да ходя, а май не трябваше. Преди време почина баба ми, милата. Тя сестра на моята баба и двете са ме гледали по цели лета там. И всеки път като ходехме така ни се радваше. И дядо ми като се преместил в близкия град след това, старата им къща запустяла, там неговите роднини май идвали да откъртват греди за огрев и направо съборили всичките постройки за животните и плевнята.

Не стига, че цялото село запустява и в махалата лятно време я има тук-там някого, я не, а през зимата си е буквално пусто — не стига това, ами и почват да тарашат къщите и вилите. Разбишкали са и още две стари къщи наблизо, кой знае още колко други къщи и вили. А иначе преди 9-ти селото е било с над хиляда души население, имало е две училища. Днес и двете пустеят, то и деца няма, голямата черква и тя стои без поп откак се помня, то няма и кой да ходи там. Като бях малък почти нямаше изоставена къща, без да броим вилите и виладжиите. Беше пълно с деца, особено лятно време и особено в една махала с повечко вили. А днес е вече опасно да се държи имот. Надявам се да не е опасно за живеене все пак.

Имам конкретен ярък спомен от времето преди да започнем изкопа за основите. И после изкопа, основите, мазето, етажите — всичко помня, защото всичко сме го направили сами през годините. С тати цяла къща вдигнахме. И аз съм се катерил по гредореда, и аз съм висял по скелето отвън и съм мазал хоросан. Колко съм се катерил по дърветата и съм ходил из гората да събираме дърва за зимата си е друг въпрос, то и то е част от кефа. Всъщност външни хора да помагат са идвали само за плочите.

И сега да вземат да разбият и крадат в къщата ми… Е няма да стане! Има още за довършване, зная че една къща трябва да се обезопаси от влизане отвън. Но като си правим всичко сами и полека, а пък и като дойде кризата и тъпия “преход” с общия недоимък — не става, не е приоритет чак такъв. Та затова са влезли практически отвсякъде. Разбили са каквото е можело да се разбие, откъртили са разни дървени греди да ги ползват за тарани. Сигурно голяма гюрултия е било, ама то пък и кой да ги чуе. Бабите и дядовците измряха или изпродадоха имотите и отидоха в градовете, а виладжии идват все лятно време и то уикендите.

Тършували са навсякъде и са взели каквото могат. Личи изразен афинитет към медни съдове — това легени, джезвета, резервоар на пръскачка за лозе, такива работи. Оставили са кални следи навсякъде. Оставили са пръсти по стъклата и по покрити с прах повърхности, даже цели длани направо. Оставили са и обелки от боядисани яйца, явно празничен купон са имали време да си заформят даже!

Полицаят дошъл от близкия град с чисто нова и лъскава патрулка. Градът е на максимум десетина километра, и то включая пътя до къщата. Влязъл в двора, огледал, влязъл вътре, огледал. Извадил едно бележниче и си надраскал нещо и казал “е, ми то не може много да се направи”. Упътили погледа му да забележи отпечатъците, като естествено имали предвид безбройните оставени навсякъде пръстови такива. А той се огледал и казал “ами то това са маратонки, то всеки сега носи такива”.

Отчайващо и обидно ми е. А и се притеснявам вече за всеки, който ще ходи там. Да не говорим, че все съм си мислел, че със сигурност там ще водим сина си и той много ще хареса мястото и да тича из поляните и да играе по цял ден. Аз и сега искам, но… как?

Кой е най-добрият начин за защита на дома в такъв случай? Вярно, не се живее целогодишно там, но винаги съм мислел за него повече като за втори летен дом, в който се живее няколко поредни месеца, отколкото за вила, в която се ходи рядко и за малко.

Аларми и сирени не ми се струват много добра идея, защото няма достатъчно хора наоколо. И да има хора и да дойдат, няма да са много, а пък крадците винаги са по-подготвени от хората.

Записващи камери, пускащи се чрез обемни и магнитни датчици, или пък чрез засечена рязка промяна в образа са добра идея, но не стават за защита. Защото така и така крадците ще крадат, а пък това че имам запис не ме грее, май в съда може да важи като доказателство евентуално, но пък полицията май не го приема за причина за уличаване.

Да направим всичко както трябва, със здрави врати, укрепени стъкла, висок дувар около цялото място, камери, прожектори и т.н. може да е добра идея, но не е за нас. Много пари е за наведнъж.

Остава някакъв вариант с охрана с техника, СОТ. Гледам, че цените не са непосилни вече, има разумни предложения. Но нито зная кои фирми си заслужават, нито кои условия и тарифи си заслужават. Все пак става за нормална, най-обикновена, но сигурна охрана на семейна вила, а не луксозен комплекс. А и още нещо — ако трябва да ходят с кола да предотвратяват нещо, то явно ще е от близкия град. Пътят не е много, но нямам идея колко читави са малките охранители из малките градове. Става дума за “град от селски тип”, с около 2000 души население.

Малко дълго стана за такъв кратък въпрос. ;) Приемам всякакви разумни и трезви идеи. Не харесвам оръжия, но всеки друг изпитан, работещ, законен и финансово приемлив метод ще обмисля сериозно. Кажете какво мислите. Аз още не мога да се съвзема съвсем (всъщност добре че никой не е бил там по време на взлома, пак добре).

На Великден кръстихме Светлин в православна християнска вяра. Вярата, разбирана като личен избор, е нещо особено и може би наистина всеки сам за себе си решава в какво да вярва и то на възраст съзнателна и отговорна. Поне така разбират “вярването” масово хората. И все пак християнската вяра не е нито разумна, нито тук-сега отговорна, нито пък е обект на някакъв личен избор. Напротив, тя е неразумна, чувствена и вътрешно стихийна, необвързана с рационален избор или логически доказателства, а въпрос на нагласа. И донякъде обяснявана на разума като “убеденост”, макар това да я обеднява и опростява.

Вярата е детска, или поне децата полагат най-малко усилия да се отдръпнат от нея и да я анализират и затова вярват най-чисто и непосредствено. Чувал съм всякакви мотиви за и против кръщаването в ранна и съответно в по-късна възраст. Някои казват, че човек сам трябва да реши дали, в коя вяра и как да се инициира. Сливат инстинктивно-духовното с обмисленото и логически решеното. Може да са прави, не споря. Но за мен това е тайнство, може би дори най-важното в религиозния живот на човека и трябва да се възприема така, а не като нещо рационално обяснимо. За църквата кръщението е едно от седемте тайнства, едно от задължителните за всеки християнин. Това не е някакво рационално “вярване”, а мистично приемане на благодат. Нещо повече, кръщението е изобщо едно от най-големите събития, един от най-важните ритуали в храма. Един възрастен човек е оправдано да се впуска в кръщение, само ако наистина вярва. И ако наистина ще става християнин. Защото чисто външно иницииращият ритуал няма да му даде нищо, той вече е минал своята си обществена инициация.

Църквата беше пълна с хора, точно на Възкресение се стичаха богомолци от квартала да запалят свещ и някои да се помолят, други поне “да се отъркат” от църковното настроение, всеки както го разбира. Местната ни черква е сравнително тихо и закътано място — вярно, ходя там рядко, но съм бил на друго кръщение преди време и беше съвсем спокойно и празно. Но Великден си е съборен ден за доста хора и трябваше да очакваме, че ще има хора в църквата.

Снимахме. Сега се чудя дали някой не се е засегнал. Никога не ползвам светкавица, но все пак огледалката, макар и с 50/1.7 светъл и малък обектив, си се забелязва и щрака. Винаги правя така, че снимките ми да не злепоставят, доста често даже хората не са на фокус или не се виждат. Но все пак как може да знае това човекът отсреща, палещ свещ и виждащ стъклото на обектив? Насочен не към него, но все пак в неговата посока. Е, мисля, че не съм притеснил никого. Имам изработен навик от любителското ми снимане на събития навън при най-малкия намек за неудобство или неодобрение да свалям апарата или да го насочвам другаде. Тоест не съм от натрапващите се и досадни папарацо-журналисто-подобни снимачи.

Мила беше страхотна кръстница, малката Дени и тя изигра основна роля в събитието. Големият купон беше за Светко, който в началото се впечатли от всичките хора и се заоглежда, може би реши, че сме му направили втори купон за рождения ден. После пеенето на дядо поп и разните интересни джаджи, с които оперираше наоколо така впечатлиха бебо, че забрави всякакъв плач. Не му се размина събличането, цопнаха го дибидюс голичък в купела със светената вода. А той се изкефи максимално и зашляпа с крачета, все едно е във ваничката си и го къпят.

Попът го гушна и го заведе зад олтара. Ако поне веднъж сте влизали в църква знаете, че това е едно от местата, които са централни за светостта на храма. И съответно са забранени за крак и поглед на мирянин. Правят се много редки изключение, много рядко в олтара влиза друг, освен божиите служители. Бебетата са такова изключение. Още една от привилегиите да бъдеш иницииран рано — самият ритуал е по-пълен и интензивен.

Имаше, разбира се, и всякакви грижи и тормози, най-вече таткови сърцетрепети. От времето за тръгване до парите — всичко е както винаги в моя ресор за тревожене. Но май и без притеснения всичко щеше да е наред, добре е да взема да почна да се поотпускам вече. След ритуала се събрахме в едно местенце и хапнахме яко и пийнахме. Ние, родители, брат ми и семейството му и кръстницата. Всъщност почти не пийнахме, защото имаше доста шофиращи. Странно ми стоят семейните тържества, защото от една страна навремето с нашите много рядко сме празнували нещо с повече хора, все вкъщи сме се радвали и на рожденни дни, и на нови години. Затова на голяма маса с роднини се чувствам неудобно, искам или с нашите вкъщи, или навън с приятели. От друга страна, навън с приятели ми е също много близко, защото едно от най-силните и трайни изграждащи ми влияния беше (и е) това на компанията ми състуденти и приятели от времето на следването. По стечение на нещата голяма част от хората бяха от Студентски, но пък сега на практика Студентски град няма и така днес останаха срещите с приятели, независимо къде.

Нямам никаква идея как е възприел всичко това Светлин. Не е и важно, важното е да е добре, а той беше на върха на щастието и този ден. След рождения си ден за втори път се зареди с така интензивни впечатления. И най-важното от събитието е не че сме се събрали с хората или че сме ходили на църква или пък че сме яли и пили. Най-важното е, че синът ми е покръстен с името Светлин и във всякакъв смисъл пътят към православното християнство е открит за него. Това не е ангажиращо, макар да звучи така — напротив, освобождаващо и пречистващо, постоянно започващо отначало е. Честито, Светко!

В неделя подготвихме няколкочасовото най-страхотно изживяване напоследък — първия рожден ден на Светко. И го проведохме след това, “с малко помощ от приятели”. Аз бях притеснен за купона, и то доста. Може би защото напоследък все не се събираме с приятелите и особено след раждането на бебето, а и още в последните месеци на бременността, не ходим много-много навън заедно. Имаше едно приятно кино, например, но пък с него имаше и неприятно каране с персонала. Когато се роди синът ми и по едно време после бях сам и се видях с компанията. Но не е същото, колкото и да са мили хората и колкото и весело да е — не е както когато сме заедно двамата с Краси. Още от времената в Студентски. Всъщност за толкова дълго май не сме се разделяли от компанията ни. Преди все се виждахме или след лекции, или на рожденни дни, или на нова година у Емо, или на концерти в центъра. Но нищо де, и това сега ще отмине и пак ще е готино.

Мина подробна и обсъждана вкъщи подготовка на деня. Най-вече го мислехме яденето и пиенето. За музика, например, изобщо не ни хрумна да се тревожим, но то и като бебешки празник нямаше и много нужда от някаква спецална музика. Дните преди уикенда с кратки рейдове на шандовете на близките супермаркети започнахме да запълваме купон-плана.

Предния ден успях да открадна съвсем малко време да се засека с peterst и да поснимам, защото имах по-висше задание за деня. Търсих видеокамера из магазините за техника и при представителя на Sony. То беше едно ходене по мъките, цял ден до вечерта. За това ще пиша друг път, но с две думи прибрах се без такива екстри вкъщи. Идеята всъщност не е моя — според мен една добра фотография е много по-ценна от некачествения видеозапис. И Краси и тя е съгласна с мен. Но все едно — имаме снимки от рождения ден и сме си доволни. Което ми напомня, че още не съм обработил снимките, а присъствалите сигурно вече са нетърпеливи да ги видят.

Започнаха да идват хората, повечето от различни далечни квартали и съответно били доста път. Пристигнаха и нашите — мама и тати винаги ме очароват, те за такива събития идват подготвени и изглеждат страхотно. И този път не беше изключение, бяха супер. Всички веднага започнаха да се суетят около малкия рожденик, разбира се. Всъщност всяко от бебетата също беше център на внимание. Бебешорите си общуваха по техен си начин. Да си кажа правичката, с немалка таткова гордост казвам, че Светли си беше веселяк и купонджия през цялото време. Усмихнат и лъчезарен, гледаше всички с такъв възторг, че нямаше начин притесненото ми и объркано настроение да не се изпари веднага и на негово място да не дойде спокойната усмивка, с която изкарах деня.

Събраха се цяла агитка бебета, със съответните си мами и татковци. Малка детска градина. В по-горна група бяха и племениците ми. Бате Васи веднага започна да показва на бебетата коя играчка как се разопакова и кое камионче как се кара. С погледи се разбираха — ами тъй де, има подаръци-играчки по пода, как така няма да се играе с тях? Така бързо-бързо намериха начин да ги оползотворяват. И готиното беше, че никой не се караше с другите и даже малките деца намериха интерес за себе си в тази игра с камиончетата и я наблюдаваха с усмивки. Васко беше като някакъв посланик, пратен от големите в смета на бебешорите. Борянка, кака му, пък наблюдаваше весела всичко отстрани. На сватбата ни тя намери по едно време за игра Дени, дъщерята на кумовете ни, но тя сега не дойде. Бяха предимно момчета и по пода имаше все камиони и подобни.

Мен някак ме нарочиха за барман. Идеята беше всеки да си сипва и хапва каквото иска, тоест стоях зад нещо като шведска маса. “Зад”, защото с масата беше преграден пътят към компютъра и контактите край бюрото. Значи седя аз на въртящ се компютърен стол, зад мен бюро с компютър, а пред мен — дълга маса с ядене, пиене, ядене, пиене… И почти никой не идва да си иска да му налея — повечето сами се оправяха. Кеф и спокойствие :)

Все пак си отбелязвам някъде наум червена точка — остана много пиене и все пак остана и хапване. За друг път трябва или да се идва без коли, или да не се презапасяваме алкохолно. А сега — хем то нали бебешки празник и не върви хората да гаврътват разни чашки пред децата, хем пък и почти всички бяха с коли и го караха на сокче или максимум мъничко бира.

Музиката не беше подбирана, но то пък май никой не обърна много внимание на песните. Аз пуснах през профила ми в Last.fm тематични радиа, като смених на няколко пъти основната група. В началото, докато имаше малко хора и бебешката глъч не беше така силна, музиката се открояваше и някои я забелязвахме. Но после си беше приятен и весел джангър, на който музиката е само фон. По едно време даже май я спряха, за да се пуснат детски песнички от стари руски анимационни филми.

Тортата беше готина. Беше странна и многовкусова, май не бях ял чак такава �